Синьо-оранжево

Пожела я в момента, в който я видя.

От седмица беше на гости на приятели, които имаха къща на брега на морето. Безкрайните им общи истории му станаха малко досадни и той реши да прекъсне лавината от думи, като каза, че отива да се разходи. Обу си спортните обувки и се запъти към скалите.    

Денят беше от любимите му - нито много горещ, нито много навъсен. Слънчевите лъчи се съчетаваха перфектно с прохладния вятър. „Няма как да е по-хубаво”, помисли си той и точно тогава я видя.

Бутилката

Днес в парка ще има рок концерт. Аз ли подраних, групата ли закъсняваше... Така или иначе имах време да наблюдавам дошлите. Въпреки че беше едва 4 следобед, вече имаше доста пияни. Обикаляха поляната, прегръщаха се с непознати, пееха, падаха.

Ето, че почнаха да се появяват и събирачите на бутилки. Всъщност засега е само един. Странно, досега не го бях виждала. Беше видимо по-възрастен от тези, които съм засичала на такива места. Бялата му коса беше прилежно сресана, носеше риза и късо палто. Вървеше бавно между хората. Щом видеше празна бутилка, я прибираше в найлонова торбичка.
Нещо ме накара да продължа да го наблюдавам. Не знам какво точно му беше различното, но то това или го носиш в себе си, или не. А този човек определено си го имаше. Направи ми впечатление, че той не просто събираше бутилки, а гледаше всеки един от дошлите на концерта. Сякаш търсеше някой.

Преди и сега

Променям се. Бавно, но се променям. Живея със себе си всеки ден и понякога ми е трудно да осъзная тази промяна, да се погледна отстрани. Но тя си стои в мен и става все по-голяма.
Като минат 30-те, а след това и 40-те, всички казват „Е, да, на толкова съм, ама пък се чувствам като на 20”. Аз съм на 36, а се чувствам на 26. Е да, ама не. Защото кои от всички тези СЕГА правех, казвах и мислех и ПРЕДИ?

ПРЕДИ вярвах в Ние, Завинаги и Вечно. СЕГА вярвам в Аз, Тук и Сега.
ПРЕДИ нямах дъщеря. СЕГА имам. ПРЕДИ й пишех бележки – измий чиниите, подреди си стаята, приятно училище. СЕГА й пиша съобщения във Фейсбук, завършващи с :*

Сънувах сън

Сънувах сън.

Някой беше починал и аз бях на погребението му. Имаше много хора, целите в черно. Не ми се искаше да поглеждам лицата им. Знаех какво ще открия там - дълбоката черна болка и безсилие заради нещо, което не можеш да промениш.

Слушах гласа на попа и гледах обувките на хората до мен. Те бяха черни като смъртта.

Кой?

Наскоро се запознах с едно тригодишно момченце. Марти. Когато го видях за първи път, той носеше картонени очила – направени от кутията на натурален сок и привързани с ластик. Изненадах се, че нямаше изрязани дупки за очите, но Марти ме увери, че вижда всичко идеално.

После разбрах, че очилата били специални – имали си и лазер, но тъй като батериите му останали вкъщи, в момента не работел. Побърза да ме успокои обаче, че няма да го използва срещу мен – бил специално за борба с кошмарите му.