Понякога

Понякога дори само дъхът на някой може да ме накара да се влюбя в него. Друг път оставам без дъх от красотата на някой облак.

Понякога чувствам самотата в сърцето си като огромен кладенец. Друг път съм толкова препълнена с любов, че се опасявам да не залея с нея всички улици.

Понякога искам да се раздам цялата. Друг път се страхувам да не се превърна в откъснато цвете.

Огнени ръце

Гледах я как върти огньове. Беше невероятно да наблюдавам движенията й. В пълен мрак тя описваше Вселената.

Кръгове, които тичаха един след друг и никога не се догонваха.
Кръгове, които танцуваха паралелно и сякаш гледаха в една посока.
Кръгове, които се обичаха и влизаха един в друг.

За първи път

Вървяхме един до друг, но без да се поглеждаме. Тревата докосваше босите ни крака и ни даряваше частичка от любовта си. Вървяхме просто ей така, но бяхме заедно. Толкова неща исках да ти кажа, че предпочитах да мълча. Молех се само да не разбираш колко съм притеснена от близостта ти.

После усетих ръката ти върху моята. И всичко си дойде на място. Пръстите ми се сгушиха в твоите така уютно, сякаш това е бил дълго чакания подслон.

Ето ме върху тревата. А ти си надвесен над мен. Очите ти са толкова дълбоко в мен, че съм сигурна - можеш да преброиш с точност всички пърхащи пеперуди в корема ми.

Бай Илия

С бай Илия се запознахме съвсем случайно. Всъщност никога нямаше да знаем, че го има, ако не беше циганката. Спряхме с колата, за да я питаме дали продава пластмасови чинийки, а тя ни каза да отидем до язовира. "Ей тука е, след баира."

Язовир Студен кладенец. Толкова съвършен и прекрасен с тишината си и гладката си кожа, че ни се стори странно – обръщахме картата на всевъзможни посоки и пак не бяхме забелязали, че съществува.

Сега обаче язовирът беше пред нас. Ние гледахме в него и той гледаше в нас. И после просто тръгнахме надолу. Стигнахме до края на улицата. До последната къща. До бай Илия.

Тъмнината и аз

Тъмнината го прегърна през рамо, а после го заля целия.

Усети мириса на дъждовна трева и чу смеха си някъде отдалече. Беше на 6 и тичаше с приятелите си по поляната на село. Сега беше негов ред да гони. Държеше пръчка в едната си ръка, а с другата сякаш се опитваше да си проправи път през въздуха, за да хване за блузата едно от бягащите момчета. Сепна се - баба му настойчиво го викаше – не беше ял нищо от сутринта, а вече се стъмваше.

Ето го отново. В пети клас. Къса лист от тетрадка на малки парчета и старателно ги смачква на топченца. После цели с тях Евелина, а всъщност така му се иска да я целуне. Тя се обръща към него с намръщено носле, но май не й е съвсем безразличен. Другата година ще стане по-смел и ще й признае чувствата си.