Тъмнината и аз

Тъмнината го прегърна през рамо, а после го заля целия.

Усети мириса на дъждовна трева и чу смеха си някъде отдалече. Беше на 6 и тичаше с приятелите си по поляната на село. Сега беше негов ред да гони. Държеше пръчка в едната си ръка, а с другата сякаш се опитваше да си проправи път през въздуха, за да хване за блузата едно от бягащите момчета. Сепна се - баба му настойчиво го викаше – не беше ял нищо от сутринта, а вече се стъмваше.

Ето го отново. В пети клас. Къса лист от тетрадка на малки парчета и старателно ги смачква на топченца. После цели с тях Евелина, а всъщност така му се иска да я целуне. Тя се обръща към него с намръщено носле, но май не й е съвсем безразличен. Другата година ще стане по-смел и ще й признае чувствата си.

За крачето на куклата

Здравейте, казвам се Теа и използвам вибратор от 17 години. Всяка прилика с изказване от Клуба на алкохолиците не е случайна – пристрастена съм към вибратора си. Независимо дали има мъж до мен или съм в творческа почивка от подобни емоционални преживявания. Просто имам вибратор и не се страхувам да го използвам.

Към настоящия момент за липса на мъж е изключено да се говори, въпреки че понякога си мечтая да е друго. Вече осем години съм /щастливо/ омъжена. Няма какво да ви обяснявам – на всички ви е ясно - осем години са си осем години. Вибраторът е един чудесен начин да не си съвсем напълно моногамна и в същото време да не ти се налага да се овърташ в собствените си лъжи. Винаги ми е било чудно защо мъжете не ревнуват от тази силиконова благинка, но при всички положения това ме устройва.
Осемте години брак логично водят след себе си и дете. При мен логиката е тройна. И все от женски пол. 

Музиката в мен

Мъжът слушаше музиката със затворени очи. Тя разказваше за любовите му; за красотата, която са видели очите му; за щастието и сълзите на обичаните от него жени.
Контрабасът пронизваше корема му. Всеки звук се забиваше в него и оставаше там. Пианото го караше да се извисява. С всеки клавиш сякаш политаше.
Ръцете на диригента решаваха съдби – тук ще има любов, тук ще има болка, тук – затишие.

За момичето, което...

Аз съм детето, на което никога не са празнували рождения ден. Нямам нито една снимка с торта, шапка и балон. Нямам дори и от онези смешно-затрогващи фотографии в студио, с вдигнати до коленете чорапи и нелепа усмивка. Напълно непознат ми е трепетът на „Дали всички деца ще дойдат?”

Аз съм момичето, което никога не е празнувало рождения си ден. И до ден днешен не знам защо е било така. Кой е решил, кога го е решил и дали изобщо нещо е било решавано. В училище изгубих привилегията от ден без изпитване, нищо че рождения ми ден съвпадаше с класните в първия срок. Така никога не можех да получа и целувка по бузата от момчето, което харесвах в седми клас.

Къдрици

Беше минало известно време, откакто тя не го беше виждала. Сега като се върне назад, годините бяха точно 16.

16 години... Тогава беше на 22. Косата й беше къдрава. Отмяташе я със заучения жест на красиво момиче. И никога не махаше онзи непокорен кичур, който всеки път падаше обратно върху лицето й.

16 години... Все още носи жестове от онези 22. Учуденият и леко наивен поглед, усмивката само в ъгълчетата на устните си, безкрайният танц на ръцете й, когато говори. Несполучливият й брак не я измори и не я научи да бъде по-предпазлива. За много неща си оставаше на 22.