Синьо-оранжево

Пожела я в момента, в който я видя.

От седмица беше на гости на приятели, които имаха къща на брега на морето. Безкрайните им общи истории му станаха малко досадни и той реши да прекъсне лавината от думи, като каза, че отива да се разходи. Обу си спортните обувки и се запъти към скалите.    

Денят беше от любимите му - нито много горещ, нито много навъсен. Слънчевите лъчи се съчетаваха перфектно с прохладния вятър. „Няма как да е по-хубаво”, помисли си той и точно тогава я видя.

Бутилката

Днес в парка ще има рок концерт. Аз ли подраних, групата ли закъсняваше... Така или иначе имах време да наблюдавам дошлите. Въпреки че беше едва 4 следобед, вече имаше доста пияни. Обикаляха поляната, прегръщаха се с непознати, пееха, падаха.

Ето, че почнаха да се появяват и събирачите на бутилки. Всъщност засега е само един. Странно, досега не го бях виждала. Беше видимо по-възрастен от тези, които съм засичала на такива места. Бялата му коса беше прилежно сресана, носеше риза и късо палто. Вървеше бавно между хората. Щом видеше празна бутилка, я прибираше в найлонова торбичка.
Нещо ме накара да продължа да го наблюдавам. Не знам какво точно му беше различното, но то това или го носиш в себе си, или не. А този човек определено си го имаше. Направи ми впечатление, че той не просто събираше бутилки, а гледаше всеки един от дошлите на концерта. Сякаш търсеше някой.

Преди и сега

Променям се. Бавно, но се променям. Живея със себе си всеки ден и понякога ми е трудно да осъзная тази промяна, да се погледна отстрани. Но тя си стои в мен и става все по-голяма.
Като минат 30-те, а след това и 40-те, всички казват „Е, да, на толкова съм, ама пък се чувствам като на 20”. Аз съм на 36, а се чувствам на 26. Е да, ама не. Защото кои от всички тези СЕГА правех, казвах и мислех и ПРЕДИ?

ПРЕДИ вярвах в Ние, Завинаги и Вечно. СЕГА вярвам в Аз, Тук и Сега.
ПРЕДИ нямах дъщеря. СЕГА имам. ПРЕДИ й пишех бележки – измий чиниите, подреди си стаята, приятно училище. СЕГА й пиша съобщения във Фейсбук, завършващи с :*

Сънувах сън

Сънувах сън.

Някой беше починал и аз бях на погребението му. Имаше много хора, целите в черно. Не ми се искаше да поглеждам лицата им. Знаех какво ще открия там - дълбоката черна болка и безсилие заради нещо, което не можеш да промениш.

Слушах гласа на попа и гледах обувките на хората до мен. Те бяха черни като смъртта.

Кой?

Наскоро се запознах с едно тригодишно момченце. Марти. Когато го видях за първи път, той носеше картонени очила – направени от кутията на натурален сок и привързани с ластик. Изненадах се, че нямаше изрязани дупки за очите, но Марти ме увери, че вижда всичко идеално.

После разбрах, че очилата били специални – имали си и лазер, но тъй като батериите му останали вкъщи, в момента не работел. Побърза да ме успокои обаче, че няма да го използва срещу мен – бил специално за борба с кошмарите му.

Срещата

Георги вдигна качулката на суитчера си, пъхна ръце в джобовете и се запъти към вкъщи. Срещата не беше минала както му се искаше. Вярно, нито за миг не се получи това така неудобно мълчание, но пък като че ли и двамата мечтаеха да са някъде другаде. Замисли се – защо когато си с някой, мълчанието може да бъде толкова красиво, да е потвърждение за Правилния човек, а при първа среща същото това мълчание може да е толкова сконфузно.
Дали да й пише смс като се прибере, или да изчака някаква реакция от нейна страна? И защо изобщо всичко в любовта трябва да е толкова сложно? Не може ли двама души просто да се срещнат, да се харесат и също толкова простичко и лесно да се заобичат? Не може ли...

Гоненица

Децата имат въпроси. Възрастните имат отговорите. Но децата не искат да ги знаят – желанието им е да стигнат до тях сами.

Възрастните имат истината. Децата искат да имат своя. Когато станат големи, те вече имат отговорите.

И те са същите, каквито са били техните родители. Искат да ги кажат на децата си отговорите, но те не ги питат. Искат сами да стигнат до тях...

В стаята до мен

Чувах ги непрекъснато. Нямаше нужда дори да опирам лицето си в стената. Чувах ги сутрин като правеха секс. Чувах ги вечер като се смееха. Чувах ги в неделя като пържеха филийки и пееха. Чувах ги непрекъснато.

Живея в този апартамент от пет години, но никога не бях виждала съседите си. Това обаче не ми пречеше да си ги представям. Тя беше на около 30 години, слаба, с чуплива кестенява коса и присвити очи. Устните й бяха розово нацупени, гърдите й - малки. За гласа й нямаше нужда да гадая - чувах го всеки ден. От него разбрах, че тя е весела, страстна и доста приказлива. Отиваше й да работи в ателие за дрехи или пък да има някакво малко магазинче за подаръци.

Моят ден

След месец е сватбата ми.

През годините съм си представяла толкова често как бих изглеждала в бяла рокля, че споменът вече е избледнял. Щеше да има много гости и безброй подскачащи малки шаферки, облечени като принцеси. Щях да се притеснявам, че няма да има място за всички мои приятели, които искам да присъстват. А няма да ми се иска някой от тях да се почувства пренебрегнат, ако не го поканя... Започвам да пиша списък с имената.

След две седмици е сватбата ми.

Понякога

Понякога дори само дъхът на някой може да ме накара да се влюбя в него. Друг път оставам без дъх от красотата на някой облак.

Понякога чувствам самотата в сърцето си като огромен кладенец. Друг път съм толкова препълнена с любов, че се опасявам да не залея с нея всички улици.

Понякога искам да се раздам цялата. Друг път се страхувам да не се превърна в откъснато цвете.

Огнени ръце

Гледах я как върти огньове. Беше невероятно да наблюдавам движенията й. В пълен мрак тя описваше Вселената.

Кръгове, които тичаха един след друг и никога не се догонваха.
Кръгове, които танцуваха паралелно и сякаш гледаха в една посока.
Кръгове, които се обичаха и влизаха един в друг.

За първи път

Вървяхме един до друг, но без да се поглеждаме. Тревата докосваше босите ни крака и ни даряваше частичка от любовта си. Вървяхме просто ей така, но бяхме заедно. Толкова неща исках да ти кажа, че предпочитах да мълча. Молех се само да не разбираш колко съм притеснена от близостта ти.

После усетих ръката ти върху моята. И всичко си дойде на място. Пръстите ми се сгушиха в твоите така уютно, сякаш това е бил дълго чакания подслон.

Ето ме върху тревата. А ти си надвесен над мен. Очите ти са толкова дълбоко в мен, че съм сигурна - можеш да преброиш с точност всички пърхащи пеперуди в корема ми.

Бай Илия

С бай Илия се запознахме съвсем случайно. Всъщност никога нямаше да знаем, че го има, ако не беше циганката. Спряхме с колата, за да я питаме дали продава пластмасови чинийки, а тя ни каза да отидем до язовира. "Ей тука е, след баира."

Язовир Студен кладенец. Толкова съвършен и прекрасен с тишината си и гладката си кожа, че ни се стори странно – обръщахме картата на всевъзможни посоки и пак не бяхме забелязали, че съществува.

Сега обаче язовирът беше пред нас. Ние гледахме в него и той гледаше в нас. И после просто тръгнахме надолу. Стигнахме до края на улицата. До последната къща. До бай Илия.

Тъмнината и аз

Тъмнината го прегърна през рамо, а после го заля целия.

Усети мириса на дъждовна трева и чу смеха си някъде отдалече. Беше на 6 и тичаше с приятелите си по поляната на село. Сега беше негов ред да гони. Държеше пръчка в едната си ръка, а с другата сякаш се опитваше да си проправи път през въздуха, за да хване за блузата едно от бягащите момчета. Сепна се - баба му настойчиво го викаше – не беше ял нищо от сутринта, а вече се стъмваше.

Ето го отново. В пети клас. Къса лист от тетрадка на малки парчета и старателно ги смачква на топченца. После цели с тях Евелина, а всъщност така му се иска да я целуне. Тя се обръща към него с намръщено носле, но май не й е съвсем безразличен. Другата година ще стане по-смел и ще й признае чувствата си.

За крачето на куклата

Здравейте, казвам се Теа и използвам вибратор от 17 години. Всяка прилика с изказване от Клуба на алкохолиците не е случайна – пристрастена съм към вибратора си. Независимо дали има мъж до мен или съм в творческа почивка от подобни емоционални преживявания. Просто имам вибратор и не се страхувам да го използвам.

Към настоящия момент за липса на мъж е изключено да се говори, въпреки че понякога си мечтая да е друго. Вече осем години съм /щастливо/ омъжена. Няма какво да ви обяснявам – на всички ви е ясно - осем години са си осем години. Вибраторът е един чудесен начин да не си съвсем напълно моногамна и в същото време да не ти се налага да се овърташ в собствените си лъжи. Винаги ми е било чудно защо мъжете не ревнуват от тази силиконова благинка, но при всички положения това ме устройва.
Осемте години брак логично водят след себе си и дете. При мен логиката е тройна. И все от женски пол. 

Музиката в мен

Мъжът слушаше музиката със затворени очи. Тя разказваше за любовите му; за красотата, която са видели очите му; за щастието и сълзите на обичаните от него жени.
Контрабасът пронизваше корема му. Всеки звук се забиваше в него и оставаше там. Пианото го караше да се извисява. С всеки клавиш сякаш политаше.
Ръцете на диригента решаваха съдби – тук ще има любов, тук ще има болка, тук – затишие.

За момичето, което...

Аз съм детето, на което никога не са празнували рождения ден. Нямам нито една снимка с торта, шапка и балон. Нямам дори и от онези смешно-затрогващи фотографии в студио, с вдигнати до коленете чорапи и нелепа усмивка. Напълно непознат ми е трепетът на „Дали всички деца ще дойдат?”

Аз съм момичето, което никога не е празнувало рождения си ден. И до ден днешен не знам защо е било така. Кой е решил, кога го е решил и дали изобщо нещо е било решавано. В училище изгубих привилегията от ден без изпитване, нищо че рождения ми ден съвпадаше с класните в първия срок. Така никога не можех да получа и целувка по бузата от момчето, което харесвах в седми клас.

Къдрици

Беше минало известно време, откакто тя не го беше виждала. Сега като се върне назад, годините бяха точно 16.

16 години... Тогава беше на 22. Косата й беше къдрава. Отмяташе я със заучения жест на красиво момиче. И никога не махаше онзи непокорен кичур, който всеки път падаше обратно върху лицето й.

16 години... Все още носи жестове от онези 22. Учуденият и леко наивен поглед, усмивката само в ъгълчетата на устните си, безкрайният танц на ръцете й, когато говори. Несполучливият й брак не я измори и не я научи да бъде по-предпазлива. За много неща си оставаше на 22.

Докосване

Докосна го, но не помръдна. Обля я мъртвешки страх.

А всичко започна толкова хубаво . Стана както обикновено в 7, погледна го, усмихна се и го целуна. Цялата беше изпълнена с любов и тръпка. Нямаше търпение да излезе навън, за да усети ритъма на улицата. Да слуша разговорите на хората, да гледа лицата им и да си представя съдбите им.

Отиде на работа, пусна си любимото радио и се зарея в облаците. Представяше си как ли се обичат два облака, дали се ревнуват, дали се смеят заедно...

През целия ден имаше усещането за нещо наближаващо прекрасно. От това чувство й ставаше горещо, а пеперудите танцуваха в цялото й тяло,сякаш бяха хиляди.

* * *

Ще изсмуча светлината от звездите
И ще я положа в твоите ръце.
Ще открадна блясъка на утрините
За бадемовите ти очи.

Ако дори и така не проумееш
Колко много означаваш за мен,
Вземи светлината и блясъка
И си тръгни. Без право на обръщане.

2009