Променям се. Бавно, но се променям. Живея със себе си всеки ден и понякога ми е трудно да осъзная тази промяна, да се погледна отстрани. Но тя си стои в мен и става все по-голяма.
Като минат 30-те, а след това и 40-те, всички казват „Е, да, на толкова съм, ама пък се чувствам като на 20”. Аз съм на 36, а се чувствам на 26. Е да, ама не. Защото кои от всички тези СЕГА правех, казвах и мислех и ПРЕДИ?
ПРЕДИ вярвах в Ние, Завинаги и Вечно. СЕГА вярвам в Аз, Тук и Сега.
ПРЕДИ нямах дъщеря. СЕГА имам. ПРЕДИ й пишех бележки – измий чиниите, подреди си стаята, приятно училище. СЕГА й пиша съобщения във Фейсбук, завършващи с :*
ПРЕДИ лъжех мъжете, че имат мигла на бузата, само за да ги докосна, преди да съм ги имала наистина. СЕГА просто ги докосвам без да си измислям оправдания.
ПРЕДИ се изпотявах от предстоящите срещи с майките на гаджетата ми – как ще се представя, ще изглеждам ли доволно мила и смирена. СЕГА разбирам, че не това има значение.
ПРЕДИ най-големият ми страх беше от самотата – да не заспя сама, да не се събудя сама. СЕГА най-големият ми страх е да не спра да се търся; да не се откажа от себе си.
ПРЕДИ не можех да прощавам лесно – търсех причините, отговорите, исках обяснения. СЕГА осъзнах, че най-трудно е да простиш на себе си; че самият ти си най-големия си съдник.
ПРЕДИ върха на самотността за мен беше да стоя сама на бар, да вечерям без компания, да вървя по улиците мълчалива. СЕГА знам, че докато имам себе си, никога не мога да бъда самотна.
ПРЕДИ мислех за себе си като за българка с всички негативи и позитиви, СЕГА знам, че съм минивселена – без националност и гражданство /това все още не действа винаги/.
ПРЕДИ се страхувах от старостта. СЕГА се страхувам дали ще ми стигне времето. Толкова път имам още да извървя. Толкова промени. Уроци. Нежни и не съвсем нежни революции.
ПРЕДИ имах едни страхове, СЕГА - други.
И все още не знам – липсата на страх ли ще ми покаже, че съм пораснала или той е нещото, което означава, че съм будна, че ме има?
Няма коментари:
Публикуване на коментар