Днес в парка ще има рок концерт. Аз ли подраних, групата ли закъсняваше... Така или иначе имах време да наблюдавам дошлите. Въпреки че беше едва 4 следобед, вече имаше доста пияни. Обикаляха поляната, прегръщаха се с непознати, пееха, падаха.
Ето, че почнаха да се появяват и събирачите на бутилки. Всъщност засега е само един. Странно, досега не го бях виждала. Беше видимо по-възрастен от тези, които съм засичала на такива места. Бялата му коса беше прилежно сресана, носеше риза и късо палто. Вървеше бавно между хората. Щом видеше празна бутилка, я прибираше в найлонова торбичка.
Нещо ме накара да продължа да го наблюдавам. Не знам какво точно му беше различното, но то това или го носиш в себе си, или не. А този човек определено си го имаше. Направи ми впечатление, че той не просто събираше бутилки, а гледаше всеки един от дошлите на концерта. Сякаш търсеше някой.
Ето че стигна и до мен. Аз не пия бира и липсата на бутилка, която да му дам, ме накара да се почувствам неудобно.
- Искате ли да Ви дам стотинки? – попитах аз
Той се усмихна с най-светлата усмивка, която съм виждала, и ми каза:
- Не, моето момиче, аз не събирам бутилки.
- Ама как така? – недоумявах аз – Торбичката Ви е пълна с бирени бутилки!
- Това е, което виждаш ти. А всъщност аз събирам друго. Отдавна съм стар, на 72 години съм. Имах добра работа, семейство, хубав живот... Сега съм сам. Чакам да ме приберат отгоре. И не спирам да се опитвам да си спомня какво е да си млад. Всичко да ти предстои, всичко да те очаква. Да лежиш по поляните и да чувстваш, че светът е твой. Аз не събирам просто бирени бутилки, моето момиче. В тях вие сте оставили частички от своята младост, енергия, смях. Затова ми трябват - за да си спомня какво е да си млад.
Дядото отново се усмихна, оправи си яката на сакото и продължи да върви между хората. Събираше бутилки, влизаше в очите на хората и усмивката му ставаше все по-светла.
Няма коментари:
Публикуване на коментар