Синьо-оранжево

Пожела я в момента, в който я видя.

От седмица беше на гости на приятели, които имаха къща на брега на морето. Безкрайните им общи истории му станаха малко досадни и той реши да прекъсне лавината от думи, като каза, че отива да се разходи. Обу си спортните обувки и се запъти към скалите.    

Денят беше от любимите му - нито много горещ, нито много навъсен. Слънчевите лъчи се съчетаваха перфектно с прохладния вятър. „Няма как да е по-хубаво”, помисли си той и точно тогава я видя.

Беше застанала на върха на една скала и гледаше към морето. Той се устреми право към нея, като не я изпускаше от очи, за да може да запечата всеки красив детайл по нея.

Ярко оранжевата й коса танцуваше с вятъра и се опитваше да докосне облаците. Беше облечена с бяла туника, която за негова радост не скриваше нищо от тялото й. Малки, заострени гърди, изящни бели ръце, стегнат корем...   

Още малко му оставаше и щеше да я доближи съвсем, да я заговори, да я разсмее... Да я има.

„Няма как да е по-красиво”, каза си отново той и точно тогава тя се раздвижи. Тялото й се снижи, след това се изви, а после полетя нагоре. Преди да се слее с морето, той забеляза нещо, което едва ли някога щеше да забрави – тя беше обвила глезените си с дебели въжета, които завършваха с по един камък.

Беше му неудобно да признае, но въпреки шока от видяното, той остана все така омагьосан от съвършената гледка. Гледайки как жената лети надолу, единственото, което си помисли, беше: „Такава красота нямаше как да бъде само моя. Сега цялото море я има.”

Не продължи нататък, а тръгна обратно по пътеката – към къщата и безкрайните общи истории на приятелите му. До него вървеше яркият спомен за оранжевата красота.