11 май 2010

Бай Илия

С бай Илия се запознахме съвсем случайно. Всъщност никога нямаше да знаем, че го има, ако не беше циганката. Спряхме с колата, за да я питаме дали продава пластмасови чинийки, а тя ни каза да отидем до язовира. "Ей тука е, след баира."

Язовир Студен кладенец. Толкова съвършен и прекрасен с тишината си и гладката си кожа, че ни се стори странно – обръщахме картата на всевъзможни посоки и пак не бяхме забелязали, че съществува.

Сега обаче язовирът беше пред нас. Ние гледахме в него и той гледаше в нас. И после просто тръгнахме надолу. Стигнахме до края на улицата. До последната къща. До бай Илия.



Веднага усетихме, че сме на правилното място, в правилното време, с правилните хора. Все едно някакво Невидимо Нещо ни сложи внимателно в шепата си, поведе ни и също толкова внимателно ни пусна да слезем. Пред къщата на бай Илия.

Там той живееше с котката Джина и кучето Джора. Преди е имал и баба Кина.

Бай Илия, Джина и Джора бяха едно цяло. Отстрани изглеждаше невероятно, че се имат само от една година - толкова се бяха слели. Бай Илия ни разказа как като влизал в езерото с лодката, кучето и котката заставали на брега и не мръдвали оттам, докато стареца не се изгубел от погледа им. Той така и не разбрал как познават, че се прибира вечерта – тъмно небе, черно езеро, прикрита луна. Но всеки път те го чакали отново там – на брега.

Още на първия ден след пристигането ни бай Илия натовари мрежата в лодката. "Ти не ни познаваш, как така оставяш къщата си отворена?", веднага попитахме ние. А той ни отговори: „Какво толкова може да ми вземете? Един стар телевизор и малко пари. Само дето вие ще се изложите”.

На язовира останахме два дена. Изслушахме много негови истории. Разказваше красиво, с Джина на коленете и Джора в краката му. Светът на бай Илия беше съвършен – тих, простичък и с неизказаната любов към двете животни.

След три години отново отидохме до Студен кладенец. Нищо не се беше променило – спокойната вода, тясната уличка, ниските къщи. При бай Илия обаче беше пусто. Бараката му изглеждаше самотна – прозорците бяха мръсни и неотваряни, тревата беше избуяла.

Единственото, което напомняше за това, че е живял тук, бяха Джина и Джора. Стояха на брега и гледаха към езерото. Чакаха бай Илия да се върне с лодката.


Май 2010

1 коментар:

Симеон каза...

много е хубаво, но е тъжно