Срещата

Георги вдигна качулката на суитчера си, пъхна ръце в джобовете и се запъти към вкъщи. Срещата не беше минала както му се искаше. Вярно, нито за миг не се получи това така неудобно мълчание, но пък като че ли и двамата мечтаеха да са някъде другаде. Замисли се – защо когато си с някой, мълчанието може да бъде толкова красиво, да е потвърждение за Правилния човек, а при първа среща същото това мълчание може да е толкова сконфузно.
Дали да й пише смс като се прибере, или да изчака някаква реакция от нейна страна? И защо изобщо всичко в любовта трябва да е толкова сложно? Не може ли двама души просто да се срещнат, да се харесат и също толкова простичко и лесно да се заобичат? Не може ли...



Георги внезапно се откъсна от собствените си мисли. Нещо не беше наред. Помъчи се да разбере какво го е притеснило и разбра - плътно зад него от доста време вървеше човек. Сърцето му заби много по-лудо отколкото днес на срещата.

Кварталът му далеч не минаваше за благоприличен и спокоен. Какви ли не истории беше чувал да са се случвали тук. Едва осем е, но знае ли човек...

В същия момент мъжът изскочи пред Георги и препречи пътя му с тялото си. Георги нямаше време да види лицето му. Видя обаче пробляскващия нож.

- Давай парите! – чу студен глас.
- Нямам. Дори се прибирам пеша – не ми останаха за такси.
- Нещо скъпо имаш ли в себе си?
- Не, нищо.
- Наблизо ли живееш? – не спираше гласът.
- На десетина минути оттук.
- Сам ли живееш?
- Не, с котката ми.
Мъжът се умълча за кратко.
- Имаш ли нещо за ядене във вас?
Нещо в гласа му беше различно. Георги вдигна поглед и успя да види очите на непознатия. В тях не откри агресия, злоба или жестокост. Видя само огромно море от самота.