Мъжът слушаше музиката със затворени очи. Тя разказваше за любовите му; за красотата, която са видели очите му; за щастието и сълзите на обичаните от него жени.
Контрабасът пронизваше корема му. Всеки звук се забиваше в него и оставаше там. Пианото го караше да се извисява. С всеки клавиш сякаш политаше.
Ръцете на диригента решаваха съдби – тук ще има любов, тук ще има болка, тук – затишие.
Мъжът опита да надигне и своите ръце – така му се искаше и неговите пръсти да заописват истории, да затанцуват с музиката. Не успя да ги задържи високо над себе си – болестта беше отнела силите му.
Музиката не звучеше вече само за него. Звуците започнаха да се отдалечават, да се смрачават и натъжават. И все пак беше красива и омагьосваща музика.
Мъжът се усмихна и затвори очи. После главата му клюмна. Притихна. Завинаги.
2010
Няма коментари:
Публикуване на коментар